четвъртък, 29 февруари 2024 г.

Ергенът-фермер в Родопите

 Годината е 2024 и в Родопите правят опит за предаване, което с все сила да отрази положителни качества на местните млади, да се пошегува със съвременната липса на някои, която се смята за временна, да събуди у света интерес , да мотивира, да отклони същевременно вниманието от текущи актуални предавания, копирали всичко от далечни земи и различни култури с объркани морални компаси, при това без да го крие. 
Предаването се снима на село, където хората си вадят хляба с честен труд. И макар някои да са избрали града , редовно се връщат. Особено сега, когато ще се снима предаването Ергенът-фермер в Родопите. Сценарий , който да се следва стъпка по стъпка няма, приготвени са интересни и простички за изпълнение ситуации от ежедневието. 
В предаването главна роля играе Бекяринът (ерген), който търси дамата на своето сърце. Не му харесва да е по този начин, но по старите не му се е получавало и просто сега опитва. 
12 е броят на момите, които са се записали. Къде от жажда за родопска слава, къде от скуката на село да избягат, къде от разтуптяно сърце при вида на Бекярина в работен гащеризон, нарамил 150 кг картофи на гръб. Всеки търси своето в тоя живот. А кое е негово, пак всеки сам си го избира. Така е и в отношението между мъже и жени. 

И така...

Бекяринат- 45 годишен фермер, облечен в ухаещ на прясно изпран, но с перманентни петна от двигателно масло гащеризон , седи и чака пред къщата, която изключително добре поддържа ,както и  фермата , градините и всички видове превозни средства. Разглабя двигатели, пали на дизел, бензин и газ от раз. Тих и добросърдечен. Обича животните, но яде месо , защото тренира. Не пуши , не пие, но псува. Не като каруцар, все пак разбира от двигатели, но се изпуска от време на време с някоя по-тираджийска клевета по адрес на неодушевен предмет. Към животни и хора само с уважение. До него гордо изправена и тук-там оправяща косата му на тила, е неговата майка. 

Майка му - докато чакат тя го подпитва тихо, дали си е изпил хапчето сутринта, приел ли е достатъчно вода, боли ли го пръстчето от оня ден, дето изми една чиния, вместо нея, наспан ли е и накрая - трябват ли му пари? 

Момите - 12 бройки, които ще се борят в кал и студ за фермерското сърце на Бекярина.
Пристигат в камион с каросерия. Букли, телеса и всичко без установен център се тресе от неасфалтирания път , по който минават. Пред дома на Бекярина слизат 11. Понеже все пак е състезание, 12тата не я търсят. 

Запознаването протича под зоркото и злокобно око на Майка му.
Нито една не става, прошепва му тя в края.
Бекяринат е объркан, притеснен, защото предстои да покани първата на среща. Избира я на онче-бонче и заминават на романтична вечеря в селската кръчма. Поръчват си по една ракия , шопска салата, мълчат като чевермета 3 ч, защото нямат нужния запас от думи, за да се проведе смислен разговор. Накрая момата припада, той я нарамва въз рамо с дупе нагоре и всички му ръкопляскат. Всички, всички - 3мата над 90 годишни пенсионери.
Поради тежкия махмурлук (ракия 80 градуса не е за майтап) момата отпада от формата ,поради алкохолно отравяне и беден лексикален речник.

Другата ще я води при кравите, за да му помогне да издоят 560 вимета за един час. За съжаление на 58мото виме, момата става и сама решава да напусне, но моли преди да тръгне да се върне при момичетата за един бърз  селкси бой. Бекяринат уважава молбата й и се радва, че не е клюкарка и интригантка, а решава проблемите си по автентичен начин. 
След боя остават само още 3 моми. 


Наближава финалът, Бекяринът се вълнува. 


Мома 3 я води в кухнята да меси пита. В нея има голяма надежда. Мила е, симпатична, дружелюбна, умее да говори и то приятно, но уви - не различава тава от тиган, лъжица от вилица, фурна от мотор. За брашно не е чувала. Яйца - за пръв път вижда сурови и си изкарва акъла при вида на течността, мислила , че от там излизат само пилета и динозаври. Толкова за питата. 

Другите две моми отвел на копаят картофи. Която изкопае повече, тя ще е. Няма какво да го мисли. Животът на село е суров. С една гола любов няма да изкарат много. Работа, работа и пак работа трябва да е приоритет. После взаимни грижи и уваважение. 
Едната хвърля мотиката и казва, че се връща след малко. Другата запретва ръкави, плюе си в дланите, извива мустак, прибира косата, вдига два пъти вежда , докато го гледа с увереността на човек, расъл на къра и ял много бой за малко свършена работа, и започва с масивна сила да нанася удар след удар в почвата. Оттам картофите сами изскачат и сами влизат в чувала, като под команда . Жалко, че няма с какво да козируват, мисли си момата. 


След няколко часа първата мома се връща с огромен чувал картофи от местна верига магазини в съседния град, но няма шанс. Чувалите на Райна са безброй.
Бекяринът дава 1 чувал картофи като утешителна награда  и я изпраща с грубоватичко потупване по гърба и сърдечна благодарност за участието, докато не се гледат в очите.

Победител в състезанието и партньор в живота на Бекярина става последната мома, която изкопава цялата градина плюс съседната на комшиите, за да не е неудобно, нали.
Тъкмо да си стиснат ръцете в знак на съгласие за взимане, Майката на бекярина се намесва рязко. Казва му, че тая изобщо не става, че идва от далечно село, където има много комари, че кръвната й група е 0-,  че е завършила с нисък успех втори клас, че е 3 месеца по-голяма от него , а изглежда като да е 18 години по-стара, че хърка, има два кариеса и не яде месо!
Бекяринът обаче решава да не слуша майка си. Казва й, че това е неговият избор и да не се меси.

-Райна, хайде! Ела с мен да те запозная с кравите...Райна!? Райна, къде сиииии???



четвъртък, 1 февруари 2024 г.

Родопско- IT история

 

 Здравейте, хора. Тия дни така ме сърбя родопското ми тяло, че (както викаме ) щях да пукна. Реших да се пощадя накрая и просто седнах и написах история, случила се, или пък не, кой ти знае дали е хас истина, някъде в Родопите. Абе, истина е, ама сменям имената за всеки случай.
Предупреждавам: няма да пестя от диалект. И тука ме връхлита спомен, как питам баба, дали изобщо знае български. Като малко и все недохранено родопчанче мислех , че това е съвсем друг език, на който говорим, когато се ядат мекици, бухти , пататник, клин, фасул или  най-вкусните и обикновени картофи на печка Раховец. Междудругото въпросната още е в експлоатация и аз затова поддържам нивото си на родопски диалект. Просто не знам как бих функционирала в тоя живот, ако не хапвам от време на време мекици и на баба фасула, къкрил върху печката на дърва.
 Та, за историята сега…

 В уютно родопско селце с общо туптящо сърце хората посрещали гости от всякъде. Отворили си къщите, печките Раховец, ръцете, дето месели хляб, градините , дето давали храна за душата, сърцата и умовете, дето копнеeли за мухабет и живинка в селото.
 В една къща за гости пристигнали ИТ специалисти, програмисти и софтуерни инженери, за да отпочинат малко от градския шум, и да попишат малко кодове на фона на бълбукащ фасул, въртящо се чеверме и постоянно задаваща въпроси баба – стопанката на къщата, шеф-готвача, водача на родата, охрана на двора,  агент номер 1 по информация в селото, организатор , инициатор и директор по затваряне на буркани, техен разпределител по равно и ОТК на свършената през лятото селска работа. Тука мога да изброявам до безкрай функциите на въпросната родопска баба, но не разполагам с толкова време, а искам да разгърна разговора между нея и един от гостите – програмиста Иван Д. с десет годишен опит в писането на кодове на езиците C#, C++ i Java.

-
Йолате, син, да хАпните, да ви дойдат сили, оти не знаям как бучкате по ейсейе куфаре с копки без да сте са найели. – казала бабата на първия ден и  подканила гостите на масата.
- Бабо, ние за закуска пием само кафе с лъжичка кокосово масло, блиндирано кафе се нарича – обяснил Иван, замаян от уханието на пресни бухти.
- Не знам как го зовете ейсва , ама кафьо ли е – кафьо е. Другоно е голи жабе в кореман. Присувам ви ейтува две тави. До пладнина да сте ги омЕли.
Тука бабата вкарва заповеднически тон, който издава сериозното й притеснение, относно видимо разклатеното им здраве. Като цяло говорели чужди работи, глупости в ушите на бабата и това било чисто потвърждение , че не се хранят подходящо.
След като гостите усетили здравия характер на бабата, решили да зафатат тавите. През това време бабата се присунала и се заформил горе-долу следния мухабет:

-Кажи ми се, сине, ти кано/кина работиш по цел ден?
- Бабо, пиша кодове на компютъра, правя апликации, сайтове….
Бабата го прекъсва…
-немой ми обеснева как си губиш времесо ага не рабтиш, кАжи ми как са прехранвате по ей там?
- Така бе, бабо. Програмист съм.
-То и ейтува ни отпускат програми, ама от тех са не живе, майци, камо ли да са яде. Вие за ейтва сте станали ейсакива моршави …
- Какви? – леко обиден и вече преял, Иван май започва да се дразни.
- Чиммм, каматни сте яце, ама дорде не хапните касо людесе, от ейтува не мордате! Та ако ще програмана да ви сворши, те ша отпуснат друга, нема да са притесневате.
- Абе, бабо… ще хапнем , спокойно. Ти не разбираш тия нови работи. Пък и аз съм в норма. Тегловото ми отгоаря на височината и мускулната маса.
- Ама на акълат ти не отговаря и немой ми дума за маси, ам  молчите и йежте от ейсая пред вас, чи пладнина иде.
 

Иван вече знае, че каквото и да е това животно „пладнина“, дето иде – пак ще се яде и пак ще се отговаря на въпроси.

Присунала бабата и пладнина. 3 пататника, по сахань фасуль на ката ИТ празан стомах и полна глАва с кодове.
Бабата може да е с 8ми клас образование, но въображението й граничело с гениално. От многото години отрудена работа с мотика, гребло и сатър , събиране на дребен плод изеленчук от градината, бабата развила такава фина моторика  , че калиграфията вероятно ще й се отдаде като месене на тесто.
Та, към мухабетя:

-Сине, да та питам, не щеш ли ми измисли некво по твойсе програми. Ага са кратят турстине, доскучева ми. По цел ден ни кина отдела. Ле по градинаса форкам, ама само по 9, 10 сахатя. 3, 4 сахатя да нАгледа комшиисе, ама те са малко и ей ся за сахат ги обхОдам,  2 сахатя да понАготвя, по вотре да сторя некво и ейнва е.

-Бабо, ти кога спиш?  - учуден за работното време и възрастта на бабата, която между другото скоро прави 102.

- Зимоска спьом, сине. През другоно време нема време.  – казала бабата, убедена в правилния си начин на живот, стоеки уверено със своите 102 години житейски стаж.

Иван се замислил. Тука сигурно бабите зимуват като мечките. Нали живеят близо, а и често казано, на бабата много й отивало , ако й викат Баба Меца.

-          Бабе, няма за тебе програми, не е  за тебе тая работа. – опитал да обясни спокойно на бабата , как стоята нещата. Малко го хванало страх да не изкара от нея някоя мечка наистина, ама какво да се прави, да я лъже – по-зле ще е, та рискувал с истината.

 

Няколко тягостни минути на родопска тишина последвали. Бабата потънала в спомени. Иван направо пукал по шевовете на поддържаното си тяло от страх, каква реакция следва. Отказал на този здрав, кален харакйтер програма. А тя била много важна за хората, които осново работели и не виждали смисъл в седяне. Един вид Иван отнел от смисъла на бабата. И тя сега …кой знае.
 Изведнъж, тя се сепнала и с остър тон подала команда на цялата група, барабар с все още страхуващият се Иван:

-          Да ви видем ракитее на масана, да сте оплюскали сичкосо за раз бройки. Ага са ворна – празни тави и саханйе да видйе! Сетихте ли са?

 

Иван пак се изнадал до сепнал, как така рязко смениха темата. После попитал бабата:

-Ама, бабе, ти къде?
-как, къде, да приготвя пладнина!

 

Тогава Иван загрял, че бабата , тя просто позабравяла туй-онуй от време на време. И от уплашен преди малко, го хванало умиление. Отворил му с доре апетитът и успял да изпълни заръката на бабата да изядат всичко. По-късно отишъл с нея в градината и той задавал този път въпроси. Чул невероятно истории за жовота на село в Родопите. Толкова невероятни и толкова стоплящи, че кодове му се сторили скучни и студени.
След два дни стегнали багажа и за пръв път Иван задал въпрос на себе си, оглеждайки за довиждане природата наоколо. 

 

Къде е моето място?

Бабата изпратила гостите с 2 червемета и 300 кг суров фасуль, да си го готвят сами михлюзите мързелииви, бучкащи по цел ден на куфаре с копки.

 

 

 



 

 

 

 

 

 

Бягството на една мисъл

 За пореден път се почувства неразбрана. Случваше се толкова често, че самотата стана част от нея, която растеше всеки ден с по един мислове...