Новите ми очи

 Събуждам се от светлината иззад все още затворените ми клепачи. Освен светло е и ясно, различно, нетипично. Всъщност както и всеки нов ден. Още не знам с какви очи ще прогледна днес. На нощното шкафче до мен винаги има огледало, в което се оглеждам още преди да напусна постелята си. Така разбирам как ще изглеждам днес, търсейки да утоля новата си жажда. 

Да се събуждам всеки следващ ден с любопитството на 5 годишно дете за света не около теб, а вътре в теб, бе последното ми желание преди да напусна този обикновен, опростен свят. Не очаквах да се сбъдне, не очаквах и да напускам , но когато го реших, се появи онова силно усещане, че не сега е момента. И така в онази нощ потънах в реален сън, който ме преведе през промяната. 

 От тогава всяка сутрин се събуждам с други очи. Формата е същата, но цветът и това как виждам света, най-вече този в мен, са нещата, които посрещам за пръв път всяка сутрин, един вид запознавам се с тях и повярвайте ми, усещането е незабравимо. Е, поне до следващия ден. Да, очевидно всяко желание си има цена. Аз платих моята на стойността да не помня какъв бях или по-точно какъв съм бил вчера, миналия ден, по-миналия и те така до онази нощ, за която не помня кога е била, а само , че се е случила. Така мисля стигнах до извода , че времето не съществува. Няма минало, няма бъдеще, всичко е някакъв момент, преплетен в приблизително около сега.  

Та, за днес...Споменах ли,че клепачите ми изстъняха до прозрачност. Спя дълбоко, но и най-загадъчната светлина ме буди, просто я виждам и знам, че имам само един ден да бъда новото си Аз с почти изцяло нов вътрешен свят, който днес ще наричам Азовселена. Вероятно и преди така съм го наричал, но нали помня...

Днес! Поглеждам се, харесвам се. Очите ми се безоблачно сини, светли, прозрачни не, но плътността е една рехава такава. Питам се: "Какво ще видя с вас днес, мили мои?" Те , разбира се, не отговарят. Не веднага. Но ме водят като верен спътник в живота към по-добра моя версия. 

 Нямам търпение, изгаря ме детско чисто, нежно, неопетнено от дребнавите ежедневици любопитство. Незаменимо усещане, не бих до сменил за ничие одобрение, дори за памет в най-малки количества. Непоколебимо се наслаждавам на всяка секунда от всеки нов ден с новите ми очи. Не мога да разкажа за предишните, заради липсата на спомени, но днес ще ви пиша, за да помните поне вие. Аз от утре, т.е. новите ми очи от утре няма да могат да четат тези редове. Дори да ги погледна, за мен ще са просто графични знаци, както например дете за пръв път вижда буква. Но това няма никакво значение, защото Азовселената ми утре ще се интересува и търси друго и утре само това ще има значение, а сега няма никакво.

 Днес продължава още няколко безвремеви часа. Днес излизам без да знам къде отивам, кого и защо ще срещна. Вървя по път, който е минаван безброй пъти, но нито един не прилича на друг, заради очите, сещате се. Виждам го сякаш за пръв път, кълва всичко по него. Оглеждам всяко камъче , обръщам внимание на всяка жива , миниатюрна твар, вдишвам уханието на цветята и тревата, докосвам дървета, усмихвам се на непознати, поздравявам познати, галя вятъра, дишам колкото мога по-дълбоко, докато не остане място за още. 

 След още няколко крачки в монотонен ритъм виждам това, което съм търсел днес. Свободно и без абсолютно никакво притеснение по улиците ни се разхождаше Болка. Само аз я виждах. За целия друг свят беше прозрачна като тънка струя бистра водица. Облечена в бяла, дълга дреха жена с лице на ангел, но отзад нямаше крила. Как разбрах, че това е Болка ли?  Заради очите, сещате се. 

Не я заговорих, използвах само това, което ми беше дадено, за да я видя и нито един друг орган. 
Виждах как се движи, как изчезва в сянката на някой случаен минувач -  мъж, жена, дете или бездомно куче. Беше бяла и висока , а се криеше и по-странното - побираше в сенки, без значение колко са големи. С тези ми очи днес успявам да видя и лицата на всяко живо същество, в чиято сянка се е нагнездила тя. Е, това трудно се се описва, тъй като живите същества я усещат и трансформират различно. Само дето аз днес виждам подробност, невидима за простото око. Ха, не се бях замислял, че съм единствения с непрости очи. Не се бях замислял и дали съм единствения. Няма значение. И да има друг, далече е. Различни очи всеки ден не се събират, ще нарушат баланса. 

 Приседнал съм под едно дърво, сгушен в сянката му. Нещо в мен провокира Болката. Тя знае, че я виждам и искам да разбера дали може да влезне в сянката на дървото. Но тя не се поддава на провокации. Свободна е и сама избира сенките по някакви нейни си критерии. 

След малко се връщам върху лицата на съществата, в чиито сянка е влязла тя. Както казах - различни са. Най-много личи в техните очи. Сигурен съм, че някога съм се будел с пъстри и дълбоки очи, които днес са виждали през други. Но не и този днес. Днес е за друго и то не е леко, дори за небесносините ми нови очи. 

 Как е възможно да забравя това, което виждам сега? Питам се и едновременно гледам как Болката влиза едновременно в две свързани сенки. Майка и дете, хванати за ръце. Детето плаче ,  а майката се усмихва и прегръща. После детето се усмихва, а майката плаче, но без сълзи. Плаче тайно и само аз разкривам тайната й, заради новите ми очи, сещате се. Как е възможно да забравя такова видение. Сигурно всеки ден имам такива и всеки ден се питам едно и също, а този, който ми е дал дарбата си вика: Е, не мога и отговори да ти дам. И сигурно е прав. 

 Настъпва нощ, а с нея аз и новите ми очи се оттегляме уморени, адски уморени. Не знам дали го правя всеки ден, но сега когато отново съм в леглото си с огледало на нощното шкафче , аз плача тайно. Сълзите ги усещам солени и тежки , но не ги виждам. Не знам да ли съм спал или цяла нощ съм гледал новите си тайно плачещи очи, но какъвто и да се събудя, всичко започва наново и чисто. Ще съм с нови очи, ще виждам и търся друго, но това няма никакво значение, защото още съм тук, а времето не съществува.