Блогът на Диди

 Здравейте хора и родители. Писала съм и преди за трудните моменти от едновременното съжителство на всички членове на семейството под един покрив. Мина доста време от периода на дистанционното обучение на децата, когато деляха общ домашен офис с майките си. Толкова време мина, че към днешна дата децата вкъщи са с плюс едно. Дистанционно обучение сега няма, но някои продължаваме да сме си основно вкъщи.  На тези моменти, когато всички, всички сме си вкъщи ще обърна внимание. По-точно на момента, в който искам да съм сама, ама не става.  Това са кратки мигове, връхлитат рядко, но пък мощно. И така, връхлита ме един такъв мощен миг и търся  веднага своя вариант за разпускане, за изкарване на напрежението или просто за хващане на баира.  Намирам за гениален опита ми да постигана и трите едновременно чрез медитация.  Как обаче протича тя, когато настоящите обстоятелства налагат вкъщи постоянно да има присъствие, движения, крясъци и лего части, които имам чувство...

 Както в повечето случаи на зависимости и пристрастявания, и тук първият признак е отрицание. Не, не ми се спи! Не че липсата на сън води до пристрастяване към липсата му, а просто че противопоставянето на самия факт ни държи будни. До някъде. Симпатично съмнение се прокрадва , когато изричайки "Не ми се спи" лицето на изреклия същите думи е състарено с 27 години, торбичките под очите му са с големина на пазарска чанта от Лидл, две лиги се стичат от устата, състезавайки се коя ще по-бързо ще помете трохата от брадата, усмивката е в обратна посока - надолу, а очите - цвят кървавочервен и плачат с нежен глас на глиган, женски.  После следва ориентацията и отношението към околните същества. Ето, например казваш нещо на децата. Те се казват Владимир и Атанас, викаш им Иванчо и Герганка. Към половинката изобщо няма обръщение, директно му припадаш в ръцете и се молиш да те изпусне, та да се размажеш на тия меки, удобни плочки по корем и лице с разперени ръце.   И накрая - ...