Половин слива

 Всяка прилика с лица и събития в този разказ не е случайна. Добавени са детайли с цел оцветяване на картините от сивата гама. Измислени са други с цел прикриване на неприятни за читателя гледки и аромати. 

  

  Ден като ден. Сутрешен аромат на кафе, звуци от стъпки на гълъби по перваза на спалнята, скандалът от съседната стая на комшиите. Новото строителство сплотява семействата. Гардеробът проскърцва и се почва едно ровене, мислене, прибиране обратно в гардероба, пак мислене и пак ровене, докато най-накрая не се заформя един сносен тоалет за деня. Удобен, неутрални цветове, идеята не е да бием на очи, но пък и да не се крием като мишки. Ризата е сива.

Три крачки назад и се излиза от стаята. Новото строителство, освен сплотяването, учи на изобретателно измъкване и преминаване от стая в стая без ясни граници. Та, влизаме си в хола, който не се знае от къде точно започва , но не е и толкова важно. По-важно е да знаем генерално къде ни е мястото – говоря за онова, както жабата си е в гьола, например. А без пример ще да е като онова дето никога не го намираш, щото все примери търсиш.

Пускаме телевизора, напира желанието да се види 10 дневната прогноза. Ама то не може все да искаме, трябва и да даваме. В случая – не особено нежни потупвания на дистанционното в дивана. Оп, телевизорът е пуснат! 

Продължава си денят, тъй както е започнал и вчера. Еднотипни сутрини, приятни монотонни задачки в ранните зори на един работен ден. Наслждаваш се на кафето и се приготвяш за работа. Идилия. На всичко му се слага край в един по-късен етап от момента, времето, седмицата , а и живота, нали. След всичко, което е добре да привършиш по и за себе си, идва етапът на второ събуждане. Този път нещата са различни, някак по-постепенни и нежни. Първият път е ясно – чуваш алармата, рязко, все едно командир от запаса те вдига за сутрешната разгрявка, протягаш ръка да я спреш, не уцелваш тоя плъзгащ се екран, да му се не найдеше, и правиш повторно движение, по-съсредоточено, и успяваш. Алармата е спряна, а ти, не с особено желание, вече си в движение. Та, втория път, при второто събуждане няма аларма. Тука са целувки, дипломация и офертиране до официалното встъпване в твоя ден и на най-важният член на семейството – детето.

Пристъпваме, или по-точно крачим смело и в забързан ритъм, може и с припяване, към особено важната институция – детската градина. Пристигаме , влизаме бавно и с уговорки, но пък засичаме родители да излизат бързо , а това вдъхновява влизащите и ги фокусира върху основната цел – да оставят детето за цели 8 часа по възможно най-бързия начин. Целта е постигната и ходът е обратен в посока друга институция – работното място. Там нещата са различни в много отношения и сходни , разбира се, в други. На работното място няма опасения някой да се полее с горещо мляко, или пък ако се случи, сам ще се погрижи за себе си. Вероятността някой да си бръкне с молива в ухото също е сравнително малка. Да не говорим, че ходенето по нужда не е с придружител и в 99% от случаите се върши на отреденето за нуждата място. Останалият 1% не е за коментиране, но животът все пак поднася изненади.

И така както си мислиш, че всичко си е в рамките на един нормален работен ден на място, където си полезен с нещата, описани в трудовата характеритика , се оказва , че животът наистина поднася изненади... и то какви. Запретнал си ръкави да отговаряш на възагресирал клиент, с привидно спокойствие пишеш изискано, направо засукано извинение на висок бизнес стил (няма да се извиняваме като простаци, все пак сме в голяма фирма) и чуваш звук – нов е за офисното отворено пространство, но пък не чак толкова силен, за да осуети извинението. Минават секунди, аха да пратиш поздрави на клиента, и звукът се превръща в давене – е, това вече привлица вниманието! Поздравите ще чакат, любопитството, примесено със съмнение , надделява. Обръщаш се и гледката е покъртителна – коелжката се е задавила преди около 5 сек, стигнала е етапа на посиняването и ръкохватен, ветрови бой – махаш на посоки в паника, и става ясно, поне на осъзналите сериозността на ситуацията – 5 сек и боя ще приключи, ако не се вземат спешни мерки. За още 3 сек през главата минават около 104884 мисли , правят 3 оборота през централния мозъчен ляв лоб и изводът е , че не трябва повече да се мисли, а да се действа! При това бързо! 2 крачки, прегръдка откъм гърба и 4, 5 силни повдигания на задавеното и изтощено от борба тяло, успяват да изкарат сливата от централния вход и изход за храна на пациента. Така ще наречем колежката, тъй като приложената хватка си е чист вид първа помощ, колкото и безцеремонна, груба и непохватна да беше. Дишането е възстановено, както и нормалният цвят на кожата. Паниката е овладяна, не че имаше особено време за такава. Колежката ще живее, но по ирония на съдбата умря от срам.

Имейлът с извинението замина без поздрави, но при мисълта , че и цял един човек можеше да замине, поздравите в такъв момент губят значение. Замина и работният ден, заминаха и родителите към детската градина. Остана споменът за един необикновен работен ден и една слива. Май беше половин слива. И един шоколод, поднесен с усмивка на бюрото на спасителя с думите: Ти знаеш защо!