Работна мама или хоум-офис с екстри

 Всички познаваме любимата на много деца "Работна мецана". Забавна е и напомня на всяка мама, която трябва и да се грижи за челядта, и същевременно да поддържа социалните си умения в обществото (доколкото е възможно, според психическото състояние на майката, климатичните условия и броя наследници). Я, сега си представете, че пренасяме работната Мецана от гората  вкъщи, при това в наше време. Времето на интернета и социалните мрежи, на модерните дистанционни професии и онлайн коментари, които, сега като се замисля, не са много различни от лежерните приказки с горските комшии и роднини на мама Мецана от книжката. Обсъждане на актуална тема, гарнирано с даване на акъли;  вменяваме на вина, гарнирано с резултата на сгафилия , който нарушава режима на невръстните мечета, така де - деца; подхвърляне на някоя клюка и т.н. и т.н  та до безкрай, защото безкрайни са днешните занимавки на компютъра...

 За някои занимавките на компютъра са и професия, освен всичко друго, при това не за между събиране на съчки/разпърснати играчки и подклаждане на огъня/климатика, а за през целия или почти целия ден. Тогава, когато детето си е на градина , всичко е наред. Аз исках да разкажа обаче за тогава, когато не е на градина. За тогава, когато има обстоятелства и се налага освен работна Мецана, да си и мама на щрек, работеща мама с компания по време на работа, нищо, че сте вкъщи или както сега е модерно да се казва – хоум офис, а в този конкретен случай – хоум офис с екстри.

  Оказа се не е лесно, защото и детето не седи лесно на едно място, знаете...тихо, спокойно, смирено...Все хубави думи, да ги чете човек и да се успокои...Да де, ама ни една не важи за млад господин, лишен от правото си на свобода. Ще уточня, че правото на свобода е тичане със и без препятствие на скорост, прилягаща на два сравнително къси крака; придаване на звук и картина към любимите домашни неживи любимци.  Мисля, че е нужно пак да уточня - вкъщи няма мъртви домашни любимци, това са просто неодушевени предмети, играчки и още по-конкретно стадо динозаври с размерите на матрьошки,  чийто имена е сподобен да запомни само най-добрият академик - езиковед на света, защото те просто се сменят на ежедневна база. Последно търсихме Стронг, но незнайно как, зад дивана се оказа същият динозавър, но с новото си име - Клони.

  Та за хоум офиса с екстри - отделих нужното време, за да измисля план за действие и реших,  че не е зле да въведа няколко нови правила на поведение, докато мама говори с клиент по телефона. Правилата бяха посрещнати топло, без драма и дори с усмивка. Казах си: сигурно вече е настъпила онази така  чакана фаза, в която детето изведнъж пораства и разбира какво му се казва още от първия път...

Усъмних се,  но нямах време за нови правила, имах си работа...

Едно от правилата (които преплетох с героите на любимата ни работна Мецана)  гласеше,  че ако мечето искало да каже нещо на мама Мецана, а тя тогава говорела със Зайчето по телефона, мечето винаги вдигало ръка и изчаквало майка си да му даде думата.

И се почна:

- я,  чакай малкооо, мама Мецана не говори по телефона в книжката! лъжеш ме и ти расте носът сега!

Няма да обяснявам как и колко време уточнявахме въпроса,  че отиде още един работен ден.

Продължавам:

- А, а, а когато видиш,  че държа ръката вдигната може ли да я спусна и ти веднага да ми обърнеш внимание?

- Нали това ти казвам! Ще се наложи да изчакаш малко вероятно.

 - А, а, ако е много спешно?

По-късно уточнихме,  че спешно е: гладен съм, пишка ми се или другото, изгубих някой от стадотото динозаври,  чието име  не съм запомнила, защото още не съм станала академик. Горе-долу това са спешните ситуации и за тях приехме вдигането на две ръце.

- Ама, ама едновременно ли?  - искаше да доуточним преди да променя тона ...

- Да, може и едновременно!

Тръгнах аз да набирам първия си клиент, с Ежко сега ще говоря, казвам. Тъкмо се представих и хоп, първата спешна ситуация изникна...Вдигане на две ръци, равномерни по  честота скоци, но с възходяща сила, физиономии , танци като на индианеца с небезизвестното име Буренеосен облак...и какво ли не в рамките на 2 мин и половина, в които успях да проведа нормален разговор на фона на ненормалната си работна среда...

- Кое е спешното????  питам, стотна от секундата, след като съм затворила телефона.

- Ти защо работиш на компютъра? Не може ли да имаш нормална работа...като тати?

- Това не е спешна ситуация и тоя театър за това ли беше?

- Добре, де. ще пишкам. ..

- А пишка ли ти се?

- Не, ама нали само за спешни неща мога да те прекъсвам. вече те прекъснах, така че трябва да пишкам...

- Е, щом трябва...

Медитирам няколко секунди и се самоубеждам, че ще изкарам деня. Възползвам се и от това, че човекът е по малка нужда. Гаранция ще се заиграе с нещо в банята, тъй като от скоро преоткри истината, че да вършиш малката нужда  сам си е истинско пътешествие , в което мама я няма. Е, как да не е забавно!

 В следващите 15 мин галопирам на едно място и свършвам работа за 155 мин. Решавам, че е време да проверя и ситуацията в банята. 

А тя е такава, че ми се иска да звънна на шефа, да кръстосам пръсти и да му кажа, че съм болна и едно такова дребно вирусче ме е налегнало...

 А вирусчето иначе се е овъртяло в тоалетна хартия и с нея сега е мини мумия с аромат на лилия; обул е чехлите на баща си и явно е падал, понеже хартията е мокра на места. Изхвърлям нагло от съзнанието си възможността да е падала и после да е вадена с ръка от някъде, сещате се къде. Шампоанът, душ-гелът и още един детски препарат са изстискани старателно с все мехурчетата им в легена и сега там е стадото динозаври с всичките им различни имена. Щял да ги къпе...

 Погледите ни се засичат. Мини мумийката изкрещява много искрено и уплашено от вида или неочакваната ми поява, не знам. Следват разправии и сушене. 

 Следващото, което помня от този ден е това, че съм в сериозен разговор със сериозен клиент. Толкова сериозно съм се унесла , че одобрително кимам на клиента в поза като за първо интервю, сякаш не нося пуловера на мъжа си и не съм обута в зелени плетени терлици, подарък от баба. За направената бариера около мен да не говорим. Господин 4 годишният е наредил стадото динозаври в кръг, а аз съм в средата. Щели да ме нападат....И ме нападнаха ...пак така докато си кимам в сериозния разговор със същия сериозен клиент. 

 После една възглавница се стовари върху главата ми. Това било буря. 

 Имах и разговор с ядосан клиент. Успокоявах го и предлагах варианти за разрешаване на проблема  , докато в същото време моят проблем беше боят със саби. Да, аз бях рицар без доспехи в този разговор, но клиентът нямаше ни най-малка представа. С него се справих, но съперникът ми по оръжие ме срази без капка милост. 

 След още няколко кратки и подобни ситуации мислителят на динозавърски имена беше готов за хапка и дрямка. 

 Сгушени в леглото четяхме "Работната Мецана". След малко продължих служебните си задължения , но ми беше много скучно. Взех динозавъра Стронг/Клони/ и още много други в едната си ръка, а в другата, докато се осъзная, държах меча.  С тези два предмета приключих работния си ден  леко разногледа от разсейващите фактори, но пък развеселена и в супер самурайско настроение...