Пътуването на Дарина

 

• Дай една хапка.
• Ммм, супех вкусно е.
• Виждам. Изтекоха ти лигите. Дай да пробвам.
• Мале, идея нямаш колко е вкусна. Душата си пходавам за нея.
• Хубаво, де. Дай да пробвам.
• Не става!
• В смисъл?
• В единствения възможен – не давам. Да си беше взела.
• Е, ти сериозно ли няма да ми дадеш да пробвам поне тая баничка?
• Да. Сехиозно.

 Преглътна и хвърли хартията, напоена с вкуса на автентична българска баничка с извара. Явно наистина е била много вкусна, щом без предупреждение се обърна и хукна в обратна посока.

• Къде тръгна?
• Искам още една.
• 5ч сутрина е. Утре ще вземеш. Дай да ходим да спим.
• Пхавилно. Сладък сън ще е след тая сладка баничка.
• Твоя да. Аз ще заспя като бездомно куче.
• Айди, айди, стига дхаматизира.

Каза Дарина на сит стомах и доволна усмивка, като на дядо Поп, и с много специфичен сонор „р“. Бие на „л“, ама не точно, затова ще пишем „х“.

Колоритна личност е тая Дарина. И все в колоритни ситуации попада. Тя ли ги търси, те нея ли, не знам. Но никога не се оплакваше. Като я питаш „как си“ отговорът все е „супер съм“, без значение от положението. А него тя сменяше често през последните години, както и местоположението. Понякога с местоположението не беше добре, но пък положението бива. Друг път положението не е ок, а местоположението топ и пак „супер съм“.

Свободолюбива, сънлива, работлива в рамките на до обяд, любознателна, но крайно незаинтригувана от клюки. Като казвам колоритна личност не се шегувам.

Веднъж една колежка на Дарина се опитала да ѝ подшушне някаква офисна сага и Дарина заспала на масата. Колежата повече не я поканила на обяд, а Дарчето още на следващия ден директно отишла на бюрото да ѝ каже, че е абсолютно ок да не ходят повече на обяд заедно, ако ще ѝ говори за кой, кога, къде в офиса. Ако пък има други теми за обсъждане - Дарина е свободна още утре. После се извинила за рязкото заспиване, в следствие на дълбокото и също толкова рязко отегчение, и си тръгнала.

Нито утре, нито някой друг ден колежката се обадила за обяд. Сигурно не е намерила друга тема за обсъждане или пък още я търси...

Ами , да. Така процедира Дарина. Директно и със самообладание на старши агент от ФБР в поредна акция. То живот я чака за живеене, не насилствено изслушване на чужди животи.

Случката с баницата от самото начало също подсилва директния ѝ подход, но онова беше по-скоро за показ на слабите й страни. Няма само да се хвалим тука.

Храната прави борбата. Така викат хората. И бабите. Не че те не са хора. Просто за тях количествата погълната храна трябва да са нечовешки. Нечовешки са и бабините усилия тия количества да бъдат погълнати, та оттам и веригата баба-храна-количество-нечовек. Е, как да ги сложиш бабите под общ знаменател с хората, като иде реч за храната.

Като заговорих за храна и слабост, няма как да не продължа с Дарина. За нея храната си е ритуал, миг на себеотдаване, наслада от свръхвид. Това ако е вкусно. Ако не – няма да яде ината му с инат и това е. Тук е и моментът да ѝ поискаш залъг. Ще се учудите колко щедра може да бъде.

От многото ситуации в живота на Дари, една повлия доста на нея и на близките ѝ, и на по-нататъшните й планове. Набързо събра багажа и още по-набързо съобщи, че заминава. Имаше си причини, както всеки, за да го реши. Имаше и ситуация, която не при всеки се явява, но както казах – тя или те нея намираха, не знам. Така или иначе тръгна заедно със ситуацията смело напред. Или поне така мислеше.

За това нейно пътуване исках да разкажа, но не може без някой друг ред за Дарчето, както и без случката с баницата. И за да е честно, по-спокойно за всички ни , а и просто защото сега му е времето, ще кажа, че й прощавам, но никога няма да спра да й го напомням.

Дестинация Запад, Среден запад. Цел – бягство от Изток, от несоциалната среда към много по-социалната, от кашата в законите към добре подредените норми, от малкото възможности към многото врати с малко спънки пред тях. Такъв път си мислеше, че ще мине и заради това нямаше търпение , както и никаква всъщност представа за това, което иде.

Но кой ли знае какво го чака...Щеше да е хубаво поне за малко, ей така с едното леко открехнато око , да погелждаме далече напред, както от висок връх се стараем да фокусираме къде горе-долу живеем там долу. Но всичко е толкова еднакво, сливат се хора, домове и улици, а твоят е една прашинка сред огромен мъглив облак. Така поне ако можеше да погледнем в няколко години напред, щеше да е друго, щяхме да сме други. Редно ли е? Да се поглеждаме от по-рано в по-следващо време, за да се променяме от страх, че тогава ще е трудно, чуждо, друго. Помислете. Прочетете, обаче, първо до край.

Първо събра багажа, после мислите си и чак тогава сподели новината, че отпрашва заедно със ситуацията, няколко надежди и приповдигнато настроение. На летището и на път към новата квартира настроението леко спадна, но пък няколкото надежди крепяха сериозно положението. Ситуацията, от друга страна, беше такава, че Дарина още не знаеше много за нея и не обръщаше толова внимание, а по-късно залъгваше себе си, за да продължи да го прави. После пък спря да се залъгва и толкова внимание обръщаше, че забрави и за себе си и за настроението си. Но всичко с времето си...

Първите няколко седмици след отпътуването Дарина се зае да организира новия си живот, дом и новите документи за самоличност.

Няколко години след тези седмици се върна към тях и се замисли колко ироничен е животът. Смени и документите и самоличността. Е, по малко и от двете , де. Изцяло щеше да е прекалено не на място за тази история, а и леко незаконно.

Получи някакъв сериен номер за постоянно пребиваване и временен настоящ адрес в новата държава. Дарина Чилова номер 6318.

Дари има изключително развинтена фантазия и докато чакаше мълчалив ред по опашките в институциите все някой сериал ѝ беше в главата. В едно от бюрата я викаха няколко пъти , за да влезе в стаята и да подаде декларация.

• Извинете, но защо се забавихте толкова?
• Отнесох се, съжалявам.

Така отговори на служителката, но без да ползва нейната изкривена за праволинеен логопед сонорна съгласна. Мислеше си, че ако имаше само още 5 минитки време на тая опашка щеше да доизмисли гениалния си феминистки план за съпротива и отнемане властта на антифеминистките генерали в един сериал. Те, сценаристите, са го измислили вече, ама докато го екранизират, Дарина ще е готова с нейния. И бас държа , че ще е по-гениален, ако в гениалността изобщо има възходяща скала. После ще гледа сериала , за да сравни нейния с техния план. „И до кога ще го снимат тоя 4ти сезон“, продължаваше с мислите за него, докато се подписваше с финес и старание върху виновницата, отнела тези така важни за нея 5 минути.

Криво-ляво изкара всички документи, понареди дома, установи си и ежедневен режим, който скоро се промени, понеже започна работа. Имаше избор , но не толкова голям, тъй като с приоритет за нея бяха местата, където рботното време е след 11ч. Това да стане в 6ч и да бъде някъде си в 8ч , готова за работа, за Дарина беше истинска драма с примесени трагикомични сцени в кратък времеви диапазон. Трагедия е ставането , комедия са всички усилия да се събуди. Времевият диапазон...той все си е кратък за подобни сцени при нея.

Та, в крайна сметка Дарина избра да преподава по няколко часа на ден, в които е будна, безопасна за учениците си, приятна на вид за случайните минувачи и най-важното – доволна от новия си живот.

Това с преподаването продължи две години, в които тя изучи на език много ученици на различни възрасти от различни раси и с различни аромати. Да, някои от тях бяха трудни за обучение, тъй като трябваше да ги доближава на разстояние, което предполагаше опознаване на хигиенно-санитарнитие им навици, съответно липсата им. Не толкова, заради самата миризма, колкото от факта, че Дарина трудно успяваше да поправи грешките им или да натърти на конкретно произношение , докато си е задържала дъха, очите й плачеха ли, плачеха, а пръстите на ръцете й се овиваха едни в други от зор. А тя държеше на работата си и си обеща, че няма да доспусне от тази класна стая да излезе ученик без 1во и 2ро ниво на езика в тая държава. Удържа на собственото си обещание, макар да ѝ костваше месеци наред домашно обучение и самоподготовка, за която не знам дали е удачно да пиша, но като съм се захванала...

Първо реши, че за да се справиш със страха си , трябва да се изправиш директно срещу него. Наряза една глава лук, смеси я с две скилидки чесън , добави развалена четвъртина круша и няколко лъжички от нарочно оставената на слънце ланска манджа , заедно с няколкото умрели в нея странни дребни същества. Разбърка всичко до хомогенна смес и махна щипката от носа си. Стоя така 45 мин, надвесена над тенджерата. Толкова трае 1 учебен час. На 38мата й поприлоша, но дръпна стола и седна. Продължи кораво и смело напред, при това не спря да чете урока за утре. Няколко пъти се надвесваше по-близо до манджата, после се отдалечаваше. Нали така прави и с учениците. Като ще се самообучава , поне да е в максимално близка до реалната среда. Цялият този самообучителен процес прдодължи чак до момента, в който Дарина изгуби частично обоняние. Усещаше миризмата само на 1 от общо 10имата лишени от разни фундаментални човешки навици. Той беше тежка артилерия, от него се жалеха дори другите 9ма, та сами си представете. Така или иначе той все спеше и все на последния чин и Слава Богу! До него имаше прозорец, който стоеше отворен, та ако ще навън да е арктически студ.

Ето как Дарина се справяше със положението. Това си беше трудничко и затова се спрях така на него, но други имаше още много. И за тях тя намираше решение, стига да не се налага да става рано, разбира се, но това го уточнихме.

Нижеха се месеци, домът й се напълни с много и малки предмети, все цветни, шарени такива, да не кажа някои като иззети от малцинствата. Лепеши ги по картони, мацаше с лепило , слагаше брукати, копчета и габърчета, та накрая шаранията, така и не разбрах как, придобиваше такъв изящен, изтънчен вкус. Да, в свободното си време правеше такива разни страннотии, които ставаха адски красиви и все повече. Все повече ставаше и свободното й време. Часовете в центъра за преподаване намаляхa доста и скоро не остана ни един учебен час, ни една миризма за понасяне в класната стая, даже прозореца затвориха. „Супер съм“. Все така си отговаряше Дарина. Думите оставаха същите, но интонацията се променяше. Близките го усещаха, чуваха.

Дари започна да усеща една малка, мъничка празнина. Не беше май само заради многото свободно време. Вкъщи ситуацията беше станала такава, че повечеше се мълчеше, гледаше телевизия, чистеше, готвеше, четеше, отколкото говореше. Многото свободно време и малкото общо със ситуацията вкъщи караха номер 6318 да повтаря все същото „супер съм“, но с все по -тъжна нотка. Позагуби и настроение, престана да мисли и за преподаване, остави се сякаш на ситуацията да я води. И тя я водеше , но все по-далече от самата нея. Скоро, много скоро Дари усети, че се отдалечава прекалено много и трябва да се вземе в ръце, да реши на къде ще поеме - със ситуацията накъдето я поведеше или сама напред. Всъщност май назад, ако гледаме на пътя като на проста география, но пък от друга страна напред, ако гледаме на номер 6318 като на новата Дарина. Мислеше си и за тогава, когато стягаше багажа и тръгна с надеждите, настроението и същата тая пуста ситуация. Мислеше си, дали ако тогава знаеше какво положение я чака, дали ако беше се видяла тогава какво прави сега, щеше пак да тръгне. Нямаше как да знае и не задълбаваше в тия мисли излишно. Така или иначе обаче сериозно обмисляше какво оттук насетне да направи. Заедното с празнината, която растеше като падаща снежна топка по стръмно, усети толкова много липси. Присещаше се за толкова много объркани неща вкъщи, които сега изглеждаха някак си по-подредени. Присещаше се колко много неща можеше да направи сега ако само си беше вкъщи. Мислеше си как може да започне работа, където да избухне с толкова креативни идеи, мислеше как ще работи с чистоплътни хора и едва ли ще й се налага да забърква магьоснически миризливи отвари, за да навиква на работната среда. Мислеше си колко красив град е оставила. Леле, колко красива малки, затънтени улички имаше тоя град за обикаляне. Как така до сега не ги е забелязвала? А онзи мост? А малкото кокетно кафене зад пряката на главната улица? Там е супер да пиеш греяно винце под топлото одеяло, което предлагат от заведението с лика на града.

И какво ли още не, което всъщност си беше същото като и преди. Но не и Дари. Дарина изкара трудни дни и месеци, в които се отказа от себе си, заради просто една отказваща да се промени ситуация. Добре , че си беше силна и не падаше духом. Откъде тая сила, не знам, но евала, за което. Все пак малко хора бъркат отвари с мирис на скунс, за да се подготвят и дадат светлина на целта си. Да не кажа, че други подобни сред нас не познавам просто.

Както и да е, не чака много след тия размисли и страсти, за да вземе решението да се върне. Тоя път багажът беше без надежди, просто едно силно, мега силно и искрено желание - да усети под краката си своя земя. Нямаше я и ситуацията, което направи багажа доста по-лек за носене. Настроението беше смесено. Ту нагоре-ту надолу, но нямаше нотки на несигурност за тва връщане.

Пътуването назад към нейните си места, към оная нашата Дари , дето смени документите за самоличност, се оказа едно от най-важните й пътувания. Разбра много неща за себе си, за живота, за пътуванията, за отварите с плачлив ефект и хората от Индия, които в крайна сметка могат да бъдат научени на език, но не и на редовно , поне, преплакване.

Дарина пак тръгна по институции да сменя документи за самоличност, да търси нов дом, но този път багажът ѝ беше по-лек и с всичко се справи доста по-бързо от предния път в държавата на запад. Освен това на една от нашенските си опашки в една от нашенските си институции, трябваше да чака 2ч. Нали си е нашенска опашка... Дари нито се ядоса, нито напрегна, просто се отпусна и отддаде на нов сценарий – продължение на последния сезон от сериала, който беше подхванала наскоро. Сериозно го завъртя , трябва да ви кажа. След малко я извикаха , беше дошъл нейният ред:

• Алоооу, ша влизати ли или ша си блейти там?

Дааа, по нашенските опашки няма толкова любезности, важното е работата да върви, та да свършва по-бързо.

• Ша влизам бе, кво си се развикАла! нЪли за тва съм тука, бе майна!

Каза Дарина с такъв кеф на нашенски, разговорен пловдивки диалект, че не влезна, а прелетя от щастие в стаята със стари русенски мебели и с документи за нови самоличности.