Тогава, когато има деца

 Идилична снимка на семейство с едно дете. Гледам и виждам двама души с едно дете между тях.. Без да влагам никакъв сантимент,  драми и писклив глас, аз просто виждам две тела и едно по-малко между тях. Това малкото ги дели на разстояние един от друг горе-долу 60 см. Това е, да речем, едно нощно шкафче разстояние. На него отдавна няма книга и нощтна лампа. Там сега са очила, ластик за коса, водичка, крем за подсичане, който става крема на цялото семейство. Не че цялото семейство се подсича, просто този крем е винаги най-близо до всеки и се ползва за всичко - суха кожа на ръцете, обрив от нерви, болки в глезените и т.н. 
 Та, за разстоянието между двете тела исках да кажа, че е нормално. Когато хората са физически разделени по-малко време им остава за общи дейности. Един от законите на родителството гласи: Колкото повече разстояние, измерено в детски тела (нощни шкафчета), има между вас, толкова по-малко е общото ви време. 
 Сега слагаме още едно тяло и разстоянието расте. Вече си говорите отдалеч, съответно повишавате тона, за да се чуете. От изстрадан опит знам, че дори това не винаги помага, затова все по-често използвате жестове. Ето, например онзи ден бях в единия край на кухнята и исках да обясня на мъжа си, който е в другия край, че днес имаме няколко допълнителни неща за вършене и се налага да прередим графика. Това в съчетание от жестове и повишен тон прозвуча и изглеждаше така:

Днес...пляскане с ръка по челото..не знам...ти няма ли как...посочване с ръка към едното,  по-малко тяло между нас...тръшване с крак...абе, ще го мислим в движение. 
От другия край на кухнята се чува:
- Ъхъ.

 Две тела от по 60 см идва да е разстояние повече от метър между вас. То просто няма как да мине без родителски жестомимичен език и висок тон. Освен това, общуването постепенно започва да се обогатява и с кимане, просто погледи, козируване, даване на петичка. 
 Вкъщи, например, много често и основно сутрин с кафе в ръка, ние се поглеждаме и осъществяваме контакт като извънземни , но със земен морзов код: намигваме си по 3 пъти, вдигаме ту лява, ту дясна вежда, изпукваме пръсти, кимваме за ДА или НЕ, държим се за ухо. Това, разбира се е цял един диалог, който ако се дешифрова или приведе в членоразделна комуникация, би означавал: 

-Снощи ставах няколко пъти и сигурно затова изглеждам така.
-Супер си зиглеждаш.
-Чувствувам се отрепана и врата ми е схванат. Сипи ми малко от твоето кафе, че е по-силно.
-Ами, направи си и твоето така.
-Не мога, нали кърмя.
-Е, каква е логиката, щом пак го пиеш?
-Е, да, ама така не ми тежи на съвестта, понеже е твоето кафе, разбираш ли ?
-Изцепките ти са пословични, както и логиката.
-Благодаря. Айде, размачкай ми малко и врата. Две деца ти родих в крайна сметка. 

 Излиза, че общуването между партньори с деца е не само разстояние, а шифровано със сложни и строго субективни кодове общуване, защото просто всеки луд родител с номера си. 
 Намирам тези периоди за изключително полезни, колкото и опасни, трудни и безкрайни да ви/ни се струват. Друг родителски закон звучи така: колкото по-рядко прекарвате време насаме, толкова повече си липсвате. Оттук и изводът, че колкото повече си липсвате, толкова повече време търсите за вас. Не го намирате сега! Чакате го с нетърпение и точно тук е жарта, която разстапя напрежението и умората във и между вас. 
 И така, в крайна сметка, след няколко години ефикасна работа върху кодове, общуване от разстояние, безсъници или кратки дремки, опрени в стена или шкаф, партньорите се оказват толкова затъжени един за друг, че започват нова ера в отношенията си. Един вид се запознават наново, тъй като и двамата са променени до неузнаваемост, както и комуникацията им, както и родителството им. 
 Към изброените по-горе закони за родителство, които сама изковах на собствен гръб, ще добавя и този: колкото повече време общувате с партньора си на две детски тела разстояние, толкова повече кодове ще има между вас. Тази тайнственост ви придава различие от всеки друг родителски индивид, автентичност и уникалност. Това е! Вие просто сте уникални родители. Или шифровано казано: самодоволна усмивка, една сълза и топла прегръдка с партньора.