Метър и половина дистанция

 Многоуважаеми, 

да сме социално изолирани , да носим маски и поддържаме спиртова хигиена не е чак толкова непосилно. За някои е трудно, за други дразнещо или ненужно, но не и пък непосилно.
Сега ще ви открия една друга картинка, в която дистанцията и спазването на строги мерки е вече висш пилотаж или нов вид образование, в което излизаш дипломиран само с практика и без лист хартия с името на университета.
За какво иде ред по-конкретно?
Първо ще се отбием при програмиста, за да го попитаме как върви при него.
Той гледа с недоумение непознатия с микрофон и казва "Ми, добре, как да е"
Продължаваме с "а как с справяте със социалната изолация, заради корона вируса през последните 6 месеца".
Казва ни: "Абе, къв вирус, аз съм така от 2005 год."
Оставяме го да работи и спираме да дразним аскета, че с толкова стаж, може да ни размести много бързо конзолите и да напише нов код в програмата  ни за насилствено взимане на отговори, демек интервю.

Продължаваме и се спираме при коремния хирург, него няма нищо да го питаме, а ще го замолим да ни извади нещо, което по принцип не ползваме често, можем да живеем без него и процедурата няма да причини постоперативни усложнения. Предлага ни да викне неврохируг и да се извади мозъка, но в крайна сметка се спираме на херния, тъй като колегата му е под карантина вкъщи и прави операциите само онлайн. Не ни се рискува и приемаме дръжелюбно.
Жертвам се аз и лягам на масата. Хирургът прави метър и половина отстояние и ми хвърля една спринцовка с анестезия. Казва да се изгърбя леко и да си я забия плавно и без паника между 8ми 9ти прешлен, като придържам 6тия с палец, за да не стане гаф. 

Викам му : Сигурен ли сте,че точно такава поза трябва за заема?
Потвърди от кьошето с поклащане на глава и звук "мхм", преглътна тежко и аз продължих по инструкциите му. 

След като изгубих чувствителност  от кръста надолу + десен палец (явно е прихванал, докато съм притикала с него 6ти прешлен)  хирургът ми направи знак да се ощипя по дупето за всеки случай. След това пристъпи към скалпела и ми постави въпроса да избера от коя страна да режа. Изтананиках си "Онче - бонче" и се падна да е лявата.
Слушах изключително внимателно и съсредоточено инструкциите му и накрая помолих просто да ми метне скалпела. Ножът се заби в подбедрицата ми и аз направо си отдъхнах. Анестезията бе сложена аматьорски, но с пълен успех. Нищо не усетих. Със самодоволна усмивка и горда от себе си измуших скалпела от подбедрицата си и направих първата си копка отляво и ниско долу , за да проправя път на тая херния.
Операцията трая общо 2 часа и малко. Признавам, че най-трудно ми беше да се зашия. Тая дейност и в живота не съм я ни обичала , ни можела. Скъса ли ми се нещо, винаги избирам да го купя ново. Жалкото и тъжното тук е, че нерви не продават никъде, но медицината ще напредне и ще дойде ден с решение и на този проблем. 
 Хирургът издържа смело и без дори за секудна да наруши дистанцията помежду ни. Когато приключих и с шиенето, той сподели, че по-крив и калпав шев не е виждал дори от метър и половина, но пък за анестезията ме похвали като добър наставник. 
После трябваше да се доизбутам до болничната стая, което искам да ви споделя, беше сериозно предизвикателсво за мен, тъй като лявата ми херния липсваше от едва 2 часа. Дожаля му на доктора. Отиде някъде и след малко се върна с една пръчка , дълга около метър и половина, с която подхвана леглото ми на колелца и криво-ляво с няколко засилки по коридора и едно спиране от един друг самооперирал се в края на коридора, успях да стигна до стаята си.
Стоях там изолирана няколко дни и не спирах да мисля как добре се справих с операцията като цяло. Хернията не ми липсваше. Докторът беше прав и за това.
След като стъпих на крака бях наистина нов човек - с нова походка и ново самочувстие.
Хернията ми я опаковаха за вкъщи, за да си имам спомен, а и да ми помага в моменти, когато и на мен ми писва. Знам, че звучи странно, но да - и аз съм човек.
Прибрах се, седнах и написах историята дума по дума, за да разберат най-сетне всички, че носенето на маски, хигиената и изолациатя на дивана пред телевизора не е пък чак толкова непосилна задача. Ще се справим! А който мисли, че няма  - нека иде и си извади сам лявата херния и ще разбере свише, че в живота има и една идея по-трудни дела. 

 С обич,
Аз