Ретро пътуване

 Кога за последно се качихте  в кола, по-възрастна от вас самите?  Че и на път с  цялото семейство. Малииии. Какво приключение, какви физически и психически отклонения дават на вид здрави, разумни човешки същества. И едно 5-годишно. И баща му.  Всеки член излиза от зоната си на комфорт и за пръв среща останалата част от домочадието, един вид все едно се запознават наново.
Вълнуващо, нали?
Самонавивахме се с доводи, по-силни от нас самите, че ще е незабравимо изживяване. Нямането на избор, от друга страна, попи и последната капка съмнение в думите ни.
Решено е. Тръгваме с багаж (куфар, 2 и половина мозъка, надежди и една сравнително овладяна нервна криза), ще пътуваме с позастаряла, ретро кола, ще се ходи на СПА. Та , така в една петъчна сутрин, с молитви и постоянно помпане на педала с двата крака на мъжа ми и единия на детето (без негово участие нямало да запали) събудихме звяра и потеглихме.
Мълчание зацари в първите 20 мин от пътуването ни. Всеки се бе унесъл в свой свят и мисли за живота. Ненадейно на прозореца някой почука. Беше комшията, който теглеше забравения от нас куфар на тротоара.
-Комшоо, куфара си забравихте! Пак на път, а? Ееее, нека, хубаво е така. Човекът е човек, когато е на път.
Поговориха си така приятно и по комшийски с мъжа ми има-няма 15ина мин и накрая решихме да спрем. Приказката с комшията си вървеше, той очвидно и не бързаше за никъде, но все пак трябваше да продължим семейно по пътя си. 

 Обикновено пътуваме с музика, но в този случай тя не се чуваше от шумния двигател, спуканото гърне и леко открехнатия люк над нас. Леко, леко, ама детето спокойно си излизаше и влизаше.
По някое време ми доскуча и си рекох, айде и аз да пробвам. Ами, искам да ви кажа, че и аз успях да се процикам. И като ме лъхна един свеж родопски въздух, така хубаво ми стана, че броих до 12 с вдигнати ръце. Не знам от къде ми дойде, ама се раздадох и доста напрежение успях да изкарам. Спрях по едно време да крещя, понеже ме опръска тънка струя вода. Усетих , че е от чистачките, които за разлика от много други неща, работеха. Прибрах се в колата супер разочарована и попитах мъжа си "Защо ми отне това щастие".
Каза, че съм така от 2h, a от 1 ме викал и накрая се принудил да ме изкъпе, за да му обърна внимание.
-Добре, де, спирам. 

Пътуването продължи и скоро спряхме да заредим гориво. С детето слязохме и тичайки доста бързо и пъргаво се отдалчихме от колата. Човекът, който зарежда ни изгледа учудено и попита мъжа ми защо тичаме, да не би за тоалетна?
-А, не, просто понякога колата гърми , ако заредиш повече отколкото събира.
Така че, брат, чуеш ли свистене....
- Да бягам ли? 

-Не, бе , как ще бягаш, луд ли си! Махаш веднага маркуча, оставиш ли го и да бягаш ни ти, ни никой от нас в радиус колиметър няма шанс.

След като се освежихме и платихме горивото се върнахме заедно до колата. Мъжа ми остави на човека едно кафе  и визитна картичка на най-добрия психолог в района под чашата.
В колата детето ни попита:
-Мамо , тате, човекът що е припаднал?
(смеем се невинно)
-Не бе, мамо, как ще е припаднал. Заспал е. След нощна смяна често се случва.
Искаш ли нещо вредно за ядене?
-Дааааа!
Толкова по темата с припадналия.
Продължихме си така спокойно и нормално пътя. По едно време на мъжа ми му доскуча. Гледаме като цяло да се съобразяме и лудориите да ни удрят по различно време, заради безопасността на детето.
Та, реши да пробва ретро автомобила той, взе да дава газ до издихание, ръгаше скоростите безпощадно. Не разбрах само как на задна вдигна такава скорост, че колата летеше ли, пързаляше ли се, трудно е да се направи разлика в тъмното и с толкова много камъни, които летяха срещу нас. Откъде се бяха взели ли? Някъде и по някое време очвидно не е завил , а тука в Родопите знаете, завоите са повече от нервните окончания в лумбалния дял  на овчи гръбнак. Та, по тази причина явно сме тръгнали по калдаръмест път и камъните нахлуваха през всички процепи на колата, а излизаха през ауспуха и гумите. Един по-голям камък с размер на мини астероид забра и детето. Добре че е по-дребничък и успя да излезе през ауспуха. Беше прегъранал астероида и мислеше, че сме в космоса. Много сладка гледка бяха като ги открихме в една урва след няколко часа.
 В крайна сметка пристигнахме в хотела. Приличахме на родопски индианци с всичките му белези на ветерани. Рецепционистката беше толкова мила. Умря от срам, докато ни каже, че резервацията ни е  изтекла преди две денонощия, но пък може да уреди една топла вечеря и меицински услуги.
Благодарихме, хапнахме и тръгнаме обратно. Път си е, решихме да не губим време. Прибрахме се живи и здрави и с още малко преживявания навръщане. Мини астероида си взехме за спомен и доказателство пред полицията.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Дистанционното обучение и мечтите

Иде зима.