Поглеждам към безкрайния хоризонт. Безкраен е, макар погледът ми да стига до само една точка от него. В тази посока усещам аромата на вятъра някак си загадъчно. Ухае на онова, което предстои и на щипка лично доверие в него. Ухае и на нещо по -голямо от мен, но и на онова по-малкото, което е в мен. Ароматите се преплитат и всичко се претворява в новороден цвят. На това ухае вятърът - на новороден цвят, когато гледам в тази посока.
Обръщам се и погледът ми поема като куче след хвърлена топка в друга посока. И погледът и кучето се губят в бездната на същия аромат на същия вятър. Ароматът в тази посока е на загубено завинаги. Освен да ухае, вятърът умее и да боли.
Погледът ми се разхожда из всички посоки като четка, напоена с плътен нюанс на цвят, върху бяло платно. Всъщност платното е вятърът. Сега ухае на плътен нюанс. Но само сега. После не се знае. Никога не е само един аромат. Затова го обичам. Затова ме обича. Поне е взаимно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар